16 юли - На днешния ден в България

1818 г

Роден е Спиридон Николаев Палузов - български учен, историк медиевист, византолог и балканист. Той е първият представител на модерната българска историография. Завършва право в Ришельовския лицей в Одеса през 1839 г. През 1843 г. защитава докторат на тема "За политическата икономия, която е била позната на гърците" в Мюнхен. Завършва още и история в университета в Санкт Петербург с магистърска дисертация, посветена на цар Симеон Велики (1852 г.). Заема високи държавни служби в Санкт Петербург и Варшава. Член е на авторитетното "Общество за руска история и древност" от 1846 г. Автор е на съчиненията: "Исторически очерк на сръбската държава до края на XV в." (1845 г., на руски език), "Векът на българския цар Симеон" (1852 г., на руски език "Румънските княжества Влахия и Молдова в историко-политическо отношение" (1859 г., на руски език) и др. Най-важното от творчеството на Палузов е издадено в "Избрани трудове", т. I-II (1974 г., 1977 г.). Умира в Одеса на 14 август 1872 г.

Св. мъченик Йоан Търновски (Трапезицки)
† 1822 година
Чества се на 16 юли
Житие на св. мъченик Йоан Търновски
Мъченик Йоан Търновски е българин от гр. Осман пазар (сега Омуртаг). Майка му се казвала Мария, а баща му – Димо и въртял голяма търговия с Германия и Италия. Поради обезценяване на тогавашната монета флорина през 1812 г. той фалирал. Наскоро Димо починал. Починала след него и жена му. Тогава Йоан се преселил в Търново и станал съдружник на някакъв тухлар и керемидар. Обаче като млад се увлякъл в някакъв заговор. Турците го арестували. Те обесили сподвижниците му, а когато дошъл неговия ред, той от страх припаднал. Турците го свестили, но и го измамили да приеме мохамеданство, ако иска да остане жив. В онова състояние на уплаха той обещал и изпълнил обещанието си. Но 8 месеца по-късно в него заговорила съвестта. Той не намирал покой ни денем, ни нощем. Пък и никой от християните не смеел да му помогне със съвета си – нито миряни, нито духовни, защото голяма била отговорността пред корана и турските закони, ако християнин посъветва вече потурчения да се върне в християнската вяра. Само единствен йеромонах Йеротей от Светогорския манастир Каракал си позволил да го посъветва да се пресели някъде, гдето не го познават, и там с пост и молитва да се приготви за мъченичество. Дал му и една сребърна кутия с изображение на кръст върху нея, за да я продаде, защото му трябвали пари, а се срамувал сам да я продава. Като видели в ръцете му тая християнска кутия, турците започнали да издирват откъде може един мохамеданин да има такова нещо. Издирването стигнало дотам, че Йоан публично изповядал от наболялата си душа Христа и прокълнал Мохамеда. Това било съобщено на градоначалника. Йоан бил отново разпитван, но останал непоколебим в своята християнска вяра. Подложен бил на продължителен жесток бой по краката. Той не издал нито един стон – само тихо говорел: "Помени ме, Господи, в царството Си!" А след като мъчението свършило, за почуда на всички Йоан скочил на крака, като че ли нищо не е било. Окован в тежки железни вериги, той бил хвърлен в тъмница, гдето имало множество затворени за неплатени данъци. Те свидетесвували, че през време на всенощната му молитва виждали над главата му голяма светлина. В продължение на 7-дневния си затвор Йоан не вкусил от турците ни хляб, ни вода. Хранела го Божията благодат.
Подир седем дни управителят отново изправил мъченика на съд. Сега той се помъчил с ласки и обещания да го върне в мохамеданството. Показал дори куп злато, което обещавал да му подари, както и най-хубавия дом в Търново. Всичко било напразно. Мъченикът отново изповядал Христа и похулил Мохамеда. Последвал пак жесток побой и поругание, които св. Йоан като истински християнски мъченик приемал с радост. Особено нощно време мъките в тъмницата били тежки, жестоки. Но мъченик Йоан непоклатимо пребъдвал в християнската си вяра. Тогава го извели в градското съдилище и три пъти го питали: "Мохамеданин ли си или християнин?" Той и трите пъти отговарял: "Християнин съм и желая да умра за Христа!" Тогава съдията произнесъл смъртна присъда – мъченикът да бъде обесен на определено място вън от града. Когато войниците водели осъдения, той надясно и наляво се кланял на срещаните християни, като просел прошка и се молел: "Пресвета Богородице, спаси ме! Обхванат от множество напасти, към тебе прибягвам да търся спасение, о майко на Бог – Слово и Дево, спаси ме от моите тежки и горчиви обстоятелства!" Пред бесилото помолил да му се разреши да си направи последна молитва. После казал на войниците: "Сега изпълнете заповедта!" И го обесили. Мъченик Йоан Търновски предал духа си в Божиите ръце. Било е събота, 12 часа през деня, 16 юли 1822 г. Втората нощ след обесването снели тялото на мъченика от бесилката. Не е известно где са го положили.

1875 г.

Организирано е тридневното Oбщо събрание на представители на евангелистките църкви в Самоков, което одобрява Устав на Българското евангелско дружество.

1876 г.

Роден е Светослав Мерджанов - български революционер. Като студент в Женева се запознава с македонски революционери, напуска университета и се отдава на македонското дело. Заедно със своя приятел Соколов поркопава канал под “Банк Отоман” в Цариград за взривяването й. През 1899 г. заедно с Гоце Делчев обикаля Източна Македония. Когато Б. Сарафов е затворен от правителството в София, Светослав Мерджанов заема неговото място. Умира на 27 ноември 1901 г. в Одрин.

1877 г.

В Свищов е създадено временно гражданско управление. За губернатор е назначен Найден Геров (руски поданик), а за вицегубернатор – Марко Балабанов.
Найден Геров е български възрожденски филолог, фолклорист, педагог и общественик. Роден е в Копривщица на 23 февруари 1823 г. Завършва Ришельовския лицей (1841 г. – 1945 г.) в Одеса. След завръщането си учителства в Копривщица (1846 г. – 1950 г.) и Пловдив (до 1853 г.). Сътрудник е на "Цариградски вестник" и в-к "Македония". По време на Кримската война живее в Русия. От 1857 г. е вицеконсул на Пловдив. След Освобождението е губернатор на Свищов (1879 г.). Член е на БКД (днес БАН) от 1881 г., а от 1884 г. - почетен член. Автор е на първата българска поема "Стоян и Рада" (1845 г.),и на първия художествен пътепис. Като фолклорист записва около 500 народни песни. Най-забележителният му филологически труд е "Речник на блъгарский язик с тлъкование речити на блъгарски и руски" (1895 г. – 1904 г.), под редакцията на Т. Панчев. През 1908 г. излиза Допълнение към речника на Геров. Умира в Пловдив на 9 октомври 1900 г.

1877 г.

Никопол е превзет от руските войски. Ген. Н. Криденер получава заповед да завземе Плевен. Войната между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на Българската държава е обявена на 12/24 април 1877 г. в Кишинев. До началото на юли на южния бряг на р. Дунав преминава стохилядна руска армия. Преминалите части са организирани в три отряда – Източен, командван от престолонаследника Александър Александрович, Западен командван от Ген. Н. Г. Криденер и Преден, командван от Ген. И. В. Гурко. Западният отряд включващ 35 000 души освобождава Никопол и се насочва на юг по посока на Плевен. Той забавя своето движение, което е използвано от армията на Осман паша, която след руския десант при Свищов напуска базата си във Видин и с ускорен ход се насочва на Изток.

1889 г.

Роден е Сава Константинов Чукалов - български писател. Завършва Духовната семинария в София (1911 г.) и Духовната академия в Петербург (1916 г.). Работи като гимназиален учител, началник на Културния отдел, главен инспектор на професионалното образование при Министерството на народната просвета (1931 г. – 1934 г.). В периода 1951- 1960 г. е старши научен сътрудник в Института за български език при БАН. Автор е на съчиненията: “Сумерки” (1916 г.), “Пълен българско-руски речник” (1938 г.), “Руско-български речник” (1951 г.) и др. Той е автор също така и на трудове по въпроси от историята на българската лексикография. Издава литературно списание “Книгопис” (1928 г.) и литературно-обществения в-к “Нива” (1935 г. – 1937 г.). Преподава руски език и превежда творби на руски автори. Умира на 26 януари 1971 г.

1915 г.

Зададена е първата нота на Антантата: България да нападне Портата и да завземе Източна Тракия до Мидия-Енос, а след войната ще получи "безспорната зона" във Вардарска Македония и съдействие за Кавала и Южна Добруджа (начало на "Българското лято").

1926 г.

В София умира Данаил Стефанов Юруков. Той е роден на 25 май 1852 г. в Брацигово. Юруков е български общественик и политически деец. Произхожда от заможно търговско семейство. Учи в родното си място и в Пловдив. От 1867 г. до 1878 г. се занимава с търговия. Взема участие в подготовката на Априлското въстание (1876 г.). След Освобождението играе активна роля в обществено-политически живот на Източна Румелия. Участва в ръководството на южнобългарски комитети “Единство”. През 1978 г. е избран за член на Татарпазарджишкия съдебен съвет. От 1879 г. е съветник на Татарпазарджишката префектура. В периода 1879 г. – 1882 г. е председател на углавното отделение на Татарпазарджишкия окръжен съд. Депутат е в Областното събрание, член на Постоянния комитет (1882 г. - 1883 г., 1883 г. – 1884 г., 1884 г. – 1885 г.) и виден деец на Народната партия (съединистка). Данаил Стефанов Юруков е редакстор на в-к “Съединение”. Член е на Временното правителство след провъзгласяване на Съединението (1885 г.). Публикува “Спомени из политическия живот на България” (1922 г.), в които се съдържат сведения за подготовката и провъзгласяването на Съединението.

1928 г.

Роден е Дико Славов Фучаджиев - български белетрист. Завършва право в СУ (1952 г.). От 1954 г. до 1960 г. е редактор във в-к “Вечерни новини”, след това е редактор в Сценарната комисия при Българска кинематография от 1961 г. до 1963 г. В издателство “Народна младеж” е редактор от 1963 г. до 1965 г., а след това и завеждащ отдел “Проза” (1965 г. – 1972 г.). Фучаджиев е съветник по културните въпроси в българското посолство в Париж в периода 1973 г. – 1976 г. От 1965 г. до 1972 г. е секретар и отговорен секретар на СБП, а от 1976 г. е директор на народен театър “Иван Вазов” (1976 г. – 1990 г.). Автор е на сценария на игралния филм “Гневно пътуване”. Сред по-известните му произведения са: “Вълчи сънища” (1961 г.), “Пролетен сок” (1963 г.), “Небето над Велека” (1963 г.), “Гневно пътуване” (1965 г.), “Въздушните мостове” (1970 г.), “Прости истории” (1972 г.), “Студеният северен вятър” (1972 г.), “Реката” (1974 г.), “Зелената трева на пустинята” (1978 г.), “Студеното отдалечаване. Роман” (1981 г.), “Да отгледаш кукувица” (1984 г.), “Жаждата, която изгаря” (1985 г.) и др.

16 юли 1946-21 декември 1971

Паша Христова (Парашкева Христова Стефанова) е българска естрадна певица от 60-те и 70-те години на XX век, известна с песните си „Една българска роза“, „Повей, ветре“, „Янтра“, „Остани“, „Бяла песен“, „Ах, този дивен свят“.
Родена в София, израства в кв.Княжево. Завършва гимназия и става чертожничка в завод за електрокари. Завършва Школата за естрадни певци и постъпва в Ансамбъла на строителни войски като солистка. Нейният първи успех е на Фестивала на забавната песен в Сочи, Русия, през 1967 г., където тя спечелва златен медал и първа награда.

През 1968 г. заедно с Борис Годжунов пее като солистка в „Оркестър София“ — тогава един от най-популярните състави в българската музика. Двамата заедно пеят по концерти и гастроли в Русия, Чехия, Унгария, Сърбия, Германия. За своите пет творчески години записва около 60 песни за фонда на Радиото, Телевизията и Балкантон.

Спечелва международна слава и много награди от конкурси, между които награда на фестивала „Златният елен“ в Брашов, Румъния, първа награда за изпълнение заедно с Мария Нейкова и Мими Иванова „Яворова пролет“ (по музика на Светозар Русинов) на радиоконкурса „Пролет“. През 1970 г. се представя на фестивала "Златният Орфей” и получава голямата награда за песента „Повей, ветре“ (по музика на Йосиф Цанков) и първата награда за „Една българска роза“ (по музика на Димитър Вълчев).

Търсенията на Паша Христова са многопосочни — балади, популярни песни, версии на фолклорни, мелодии, джаз пиеси, политически песни.

Гласът ѝ е специфичен — с огромен гласов диапазон и нюанси — от най-яркото драматично пеене до най-фините нюанси на нежното музициране. Особено впечатляващо е живото ѝ пеене на конкурси, концерти и фестивали, при които показва импровизаторски талант, лекота в музикалните преходи, интонация и емоционалност. Така тя печели поредица награди от наши и чужди фестивали, наричат я „фестивалната певица“.

Обстоятелства около смъртта
Заедно с оркестър „София“, Мария Нейкова, Борис Годжунов, фолклорен ансамбъл „Аура“ и народната певица Янка Рупкина, Паша Христова трябва да замине за дните на българската култура в Алжир. Самолетът, с който пътува е Ил-18, току що е излязъл от ремонт на въжетата, с които се управляват елероните. Ремонтът обаче не е извършен качествено и когато машината набира скорост за излитане и се отлепя от пистата, се появява силен страничен вятър, който я накланя на една страна. Пилотът се опитва да компенсира вятъра и да наклони самолета на другата страна. Поради това, че техниците са объркали именно тези въжета, като са ги свързали неправилно, самолетът се накланя още повече. Удря крилото си в пистата, то се счупва и целият самолет избухва в пламъци и пада. Част от пътниците се спасяват, Борис Годжунов - със счупени крайници, Янка Рупкина - с леки изгаряния.

На 23 декември 1971 г. Паша Христова е изпратена от многобройни почитатели в Ритуалната зала на Централните софийски гробища. Погребана е в католическия парцел /23/.
След смъртта ѝ [редактиране]
В първите дни на новата 1972 г. се появява песента "Птицата" с подзаглавие "В памет на Паша Христова". Автор на текста е Дамян Дамянов, композитор = Тончо Русев. Песента се изпълнява от Лили Иванова.

„ За последен път тя разтваря крила.
За последен път синевата гребе.

Ах, сбогува се тя с тези свои поля,

с тези хълми край тях и със свойто небе!


Ти, земя, я роди във едно гнездо.

Ти, небе, я люля с песента.

И затуй днес със вас като с роден дом,

се прощава с тиха жал в полет тя.


И върти се светът, този тъй хубав свят!

И въртят се жита, слънце, облаци прах.

Те след малко ще спрат своя луд кръговрат.

Тя със мъртво сърце ще се върне при тях.


Но, земя, ти пази пак едно гнездо!

Ти, небе, я очаквай! Няма смърт!

Ще си дойде тя при вас като в роден дом -

песента ще я връща всеки път.


Творческият потенциал на Паша Христова и песните й; не са забравени и днес. Посмъртно е удостоена със званието „заслужил артист“, а през 2000 г. песента й; „Една българска роза“ е обявена за песен на столетието.

През 2006 г. се навършиха 60 години от рождението на Паша Христова. Българската национална телевизия излъчи документален филм за живота и творчеството й;, а на музикалния пазар се появи биографична книга и компактдиск с най-хубавите й; песни.




1948 г.

В София е подписан договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между НРБ и Унгарската република. Двете страни се договарят да си сътрудничат в запазването на световния мир и сигурност, да си оказват военна и всякаква друга помощ, в случай че една от тях бъде нападната от друга държава, да развиват икономически и културни връзки. Сключен за срок от 20 г. Подновен на 10 юли 1969 г. за същия срок.

1959 г.

Роден е Бойко Богданов - български режисьор. Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност драматична режисура. Специализира в Полша и във Франция. Работи в Драматичния театър във Варна и в театър "София". През 1992 г. създава експериментална театрални студия "Елизавета Бам" в театър "София". Печели наградата за най-добър спектакъл на Национален преглед на българската драма и театър през 1988 г. и наградата за най-добър спектакъл на Първия фестивал на независимите театри в България през 1992 г. Режисира "Бохеми" (опера, 2001 г.), "Ох!" (пиеса на Петър Маринков, 2002 г.).

1978 г.

На среща на генералните секретари на комунистическите партии в Ялта Тодор Живков запознава Леонид Брежнев с проблема за нарасналия български външен дълг и с огромния дисбаланс в търговията на България със СССР. Живков открито заявява, че начинът, по който се формират цените в СИВ, е неизгоден за България.
Леонид Илич Брежнев е руски държавник, първи секретар (от 1964 г.) и генерален секретар (1966 г.) на ЦК на КПСС, председател на Президиума на ВС на СССР (1960 г. - 1964 г., 1977 г. – 1982 г.). Роден е в с. Каменское (днес Днепродзерджинск), Украйна на 19 декември 1906 г. От 1976 г. е маршал и председател на съвета за отбраната. По времето на Брежнев се засилват консервативните тенденции в управлението на страната, негативните процеси в икономиката, социалния и духовния живот. В международен план се засилва напрежението поради влизането на съветските войски в Афганистан, въпреки подписаните международен договори със САЩ (1972 г., 1979 г.). Брежнев умира в Москва на 10 ноември 1982 г.

1979 г.

На пленум на ЦК на БКП са утвърдени тезиси за развитие на образователното дело в България и е решено да се свика Първи конгрес на народната просвета. Тезисите имат статут на закон. Създаден е нов образователен модел, който се запазва до 1991 г. Той има три степени: Първа степен - 10-годишен общообразователен курс (1 – 10 клас); Втора степен - едногодишен курс за получаване на професионална подготовка с широк профил от определено професионално направление (11 клас) и Трета степен - едногодишен курс за овладяване на конкретна професия от широкото професионално направление (12 клас). Втората и третата степен се придобиват в така нареченото Учебно-професионални комплекси (УПК). Моделът обаче се оказва неприложим и продължителността на средното образование остава 11 класа (10 + 1). Провъзгласено е 12-класно задължително образование за всички деца от 6 до 18 г., но това не е осъществено. На пленума Людмила Живкова става член на Политбюро на ЦК на БКП.

1989 г.

Градушки и поройни дъждове се изсипват над райони в Ловешка, Разградска и Варненска област в продължение на два дни. Загиват 6 души, унищожени са хиляди декари посеви и много сгради са разрушени.

1990 г.

В София умира Никола Петров Русев - български драматург. Той е роден в Берковица на 13 юли 1932 г. Завършва Държавно висше театрално училище "Кръстьо Сарафов" през 1954 г. Работи в радиотеатъра на Радио София (1952 г. – 1955 г., 1958 г. – 1960 г.). В периода 1955 г. – 1958 г. е режисьор в Театъра за селото. От 1960 г. до 1961 г. е драматург е в Толбухинския театър. В периода 1967 г. – 1971 г. е драматург в театър "Сълза и смях". От 1971 г. е сценарист в Студията за игрални филми. Започва да пише пиеси през 60-те години. Автор е на драмите: "Делниците имат много времена", "Посоки", "Усилия", "Я, колко макове!", "Табакера 18 карата", "Старчето и стрелата", "Юнаци с умни калпаци", "Зелената брадавица", "Русият и гугутката", "Грамофон и маслини", "От земята до небето"; сценарист на игралния филм "Къщи без огради" (1973 г.), на радиопиеси и пиеси за деца.

2008 г
Изложбата на икони на поп Димитър Кънчов
Крипта на Храм-паметника "Св. Александър Невски"
Откриване на изложбата на икони по повод 200-годишнината от рождението на тревненския иконописец поп Димитър Кънчов. Експозицията е първи опит да се съберат творбите на поп Димитър Кънчов в самостоятелна изложба. Тя съдържа документи и снимки, свързани с живота на тревненската фамилия зографи.

Експонатите са от фондовете на музея в Трявна, на Регионалния исторически
музей във Варна, на Националния исторически музей в София и на Националната художествена галерия (Криптата) към храм-паметника "Александър Невски". Поп Димитър Кънчов е родоначалник на известна фамилия зографи от Тревненската художествена школа



span class="fullpost">Останалото